Превод на "Здрач"

Заглавие: Re: Български фен превод на Twilight (Здрач) Чет Апр 30, 2009 3:24 am
Все още размишлявах върху краткият коментар за Калън и получих внезапно вдъхновение. Планът беше глупав, но не ми хрумваха по-добри идеи. Надявах се, че младият Джейкълб няма много опит с момичетата, така че да не прозре през определено жалките ми опити за флиртуване.
- Искаш ли да се разходим по плажа? – попитах аз, опитвайки се да имитирам начина, по който Едуард гледаше изпод миглите си. Ефекта надали беше наполовина толкова добър, в това бях убедена, но Джейкъб скочи с желание на крака.
Докато вървяхме на север по многоцветните камъни към морската дига от плавеи, облаците най-накрая се строиха през небето, карайки морето да потъмнее и температурата да падне. Пъхнах ръцете си дълбоко в джобовете ми.
- Та, ти на шестнайсет ли си? – попитах, опитвайки се да не приличам на идиот, докато пърхах с мигли по начина, по който бях виждала момичетата по телевизията да правят.
- Току-що станах на петнайсет – призна той, поласкан.
- Сериозно? – Лицето ми бе пълно с фалшива изненада. – Помислих те за по-възрастен.
- Висок съм за възрастта си – обясни той.
- Идваш ли често към Форкс? – попитах дяволито, сякаш се надявах на „да”. Имах чувството, че звуча като пълен идиот. Страхувах се, че всеки момент ще ме погледне с отвращение и ще ме обяви за измамница, но той продължаваше да изглежда поласкан.
- Не много – призна той намръщено. – Но когато завърша колата си, ще мога да идвам колкото си искам – след като си получа книжката – поправи се той.
- Кой беше онова момче, с което Лорън говореше? Изглеждаше прекалено възрастен, за да се мотае с нас. – Нарочно се причислих към по-малките, опитвайки се да изясня, че предпочитам Джейкъб.
- Това е Сам... той е на деветнайсет – информира ме той.
- Какво беше това, което го каза за семейството на доктора? – попита невинно.
- За семейство Калън? О, на тях не им е разрешено да идват към резервата. – Той погледна настрани, към остров Джеймс, потвърждавайки това, което ми се стори, че чух в гласът на Сам.
- Защо не?
Той ме погледна, прехапвайки устна.
- О-па. Не би трябвало да ти казвам това.
- О, но аз няма да кажа на никого, просто съм любопитна. – Опитах се да направя усмивката си съблазнителна, чудейки се дали не прекалявам.
Той ми се усмихна въпреки това, очевидно съблазнен. След това повдигна една вежда и гласът му стана дори по-пресипнал отпреди.
- Харесваш ли страшни истории? – попита той зловещо.
- Обожавам ги – ентусиазирах се аз.
Джейкъб се отправи към едно дърво наблизо, чиито корени стърчаха като изтощените крака на гигантски, блед паяк. Той се покачи с лекота на един от извитите корени, докато аз се настаних под него в основата на дървото. Той гледаше към камъните, усмивка заигра по края на широките му устни. Можех да видя, че ще се опита да направи историята добра. Фокусирах се да излъчвам жив интерес от очите си.
- Знаеш ли някоя от старите ни истории, за това откъде сме произлезли... килетите, тоест? – започна той
- Всъщност не – признах аз.
- Е, има много легенди, за някои от тях се твърди, че датират от Големият потоп – предполага се, че праотците ни са завързали канутата си на върха на най-високите дървета в планината, за да оцелеят както Ной и ковчега. – Той се усмихна, за да ми покаже колко малко вярва влагаше в тези истории. – Друга легенда твърди, че произхождаме от вълците – и че вълците все още са наши братя. Против законите на племето е да ги убиваме. А има и истории за студените. – Гласът му се снижи.
- Студените? – попитах аз, интересът ми вече истински.
- Да. Има истории за студените стари колкото легендите за вълците, и някои по-скорошни. Според легендата, моят пра-прадядо познавал някои от тях. Именно той сключил договор, който ги държи далеч от земите ни. – Той извъртя очи нагоре.
- Пра-прадядо ти? – насърчих го аз.
- Той е бил вожд на племето, подобно на баща ми. Виждаш ли, студените са естествените врагове на вълците, е, не на истинските вълци, но на вълците, които се превръщат в хора, подобно на праотците ни. Можеш да ги наречеш върколаци.
- Върколаците имат врагове?
- Само един.
Наблюдавах го сериозно, надявайки се да предреша нетърпението ми като възхищение.
- Та, виждаш ли – продължи Джейкъб, - студените принципно са наши врагове. Но тази група, която пристигнала на наша територия по времето на пра-прадядо ми била различна. Те не ловували като останалите от техният вид – те не би трябвало да са опасни за племето. Така че пра-прадядо ми направил пакт с тях. Ако те обещаели да стоят далеч от земите ни, те нямали да ги разкрият пред бледоликите. – Той ми смигна.
- Ако не са били опасни, защо тогава...? – Опитвах се да разбера, докато се борех той да не забележи колко насериозно вземах страшната му история.
- Винаги е имало риск хората да са около студените, дори и толкова цивилизовани като този клан. Никога не се знаело, кога ще огладнеят толкова, че да не могат да устоят. – Той умишлено подправи тонът си с нотка заплашителност.
- Какво имаш предвид под „цивилизовани”?
- Твърдели, че не ловуват хора. Предполагало се, че някакси се издържат с животни вместо това.
Опитах се да звуча небрежно.
- Та това какво общо има със семейство Калън? Да не би те да са като студените, които пра-прадядо ти срещнал?
- Не. – Той направи драматична пауза. – Те са абсолютно същите.
Навярно си е помислил, че изплашеното ми изражение се дължи на историята му. Той ми се усмихна доволно, и продължи.
- Имало допълнение към тях, нова женска и нов мъжки, но останалите са си същите. По времето на пра-прадядо ми вече познавали лидерът, Карлайл. Той е бил тук още от преди вашите хора да са пристигнали. – Той се бореше с усмивката си.
- И какво са те? – накрая попитах. – Какво точно са студените?
Той се усмихна мрачно.
- Кръвопийци – отговори той със смразяващ глас. – Вашите хора ги наричат вампири.
Наблюдавах вълните, разбиващи се в брега, когато той отговори, не много убедена какво изобразява вмомента лицето ми.
- Хвана те страх – засмя се доволно той.
- Добър разказвач си – похвалих го аз, като продължавах да гледам към вълните.
- Доста луди неща, а? Нищо чудно, че баща ми не иска да го разказваме на никого.
Не можех да контролирам все още изражението си, за да го погледна.
- Не се тревожи, няма да те издам.
- Мисля, че току-що наруших договора – засмя се той.
- Ще отнеса историята ти в гроба – обещах аз, потрепервайки.
- Сериозно обаче, не казвай нищо на Чарли. Той доста се ядоса на баща ми, когато разбра, че някои от нас не ходят в болницата откакто доктор Калън работи там.
- Разбира се, че няма да му кажа.
- Та, мислиш ли, че сме група суеверни индианци или що? – попита той със закачлив глас, но с нотка на тревога. Все още не бях откъснала поглед от океана.
Обърнах се към него и му се усмихнах възможно най-нормално.
- Не. Но мисля, че си много добър разказвач. Все още ме е страх, виждаш ли? – Повдигнах ръката си.
- Яко – усмихна се той.
Изведнъж звука на прииждащите стъпки ни предупреди, че някой идва към нас. Главите ни се обърнаха точно навреме, за да видим Майк и Джесика на стотина крачки, идващи към нас.
- Ето къде си, Бела – каза Майк с облекчение, прокарвайки ръка приз косата си.
- Това гаджето ти ли е? – попита Джейкъб, разтревожен от ревнивата нотка в гласът на Майк. Бях изненадана, че е толкова очевидно.

- Не, определено не – прошепнах му аз. Бях невероятно благодарна на Джейкъб, и желаех да го направя възможно най-щастлив. Смигнах му, като се обърнах с гръб към Майк. Той ми се усмихна, възгорден от глупавото ми флиртуване.
- Та като си взема книжката... – започна той.
- Намини някой път през Форкс. Можем да се помотаем заедно. – Почувствах се виновна като казах това, знаейки, че съм го използвала. Само че наистина харесвах Джейкъб. Той беше някой, с когото лесно можех да се сприятеля.
Майк беше стигнал до нас, с Джесика няколко крачки зад него. Можех да видя как очите му оценяват Джейкъб, и изглеждаше доволен от очевидната му младост.
- Къде беше? – попита той, въпреки че отговорът стоеше пред него.
- Джейкъб ми разказваше местни истории – обясних аз – Беше много интересно.
Усмихнах се топло на Джейкъб, който ми се ухили в отговор.
- Ами – замълча Майк, докато преценяваше внимателно наново ситуацията, като видя задружността ни. – Ще тръгваме – изглежда, че ще завали.
Всички погледнахме към сърдитото небе. Определено изглеждаше така, сякаш ще завали всеки момент.
- Добре – скочих на крака аз. – Идвам.
- Беше ми приятно да се видим отново – каза Джейкъб, и можех да видя, че се подиграваше на Майк съвсем малко.
- Наистина беше. Следващият път, когато Чарли идва да види Били, ще дойда и аз – обещах.
Усмивката му се разля по лицето.
- Това би било яко.
- И благодаря – добавих сериозно.
Нахлупих качулката си, докато стъпвахме тежко по камъните към паркинга. Няколко капки започнаха да падат, правейки черни петна върху камъните, където се бяха приземили. Когато стигнахме до шевролета, останалите вече бяха качили всичко в него. Качих се на задната седалка при Анджела и Тайлър, обявявайки, че вече ми бе минал реда на предната седалка. Анджела само се загледа през прозореца към заражащата се буря, а Лорън се извъртя на средната седалка, за да окупира вниманието на Тайлър, така че аз просто облегнах глава на седалката и затворих очи, опитвайки се упорито да не мисля за нищо.

7. КОШМАР

Казах на Чарли, че имам много домашни за писане и че не искам нищо за ядене. Имаше баскетболен мач, който той очакваше с нетърпение, макар разбира се аз да си нямах и на идея какво му бе толкова специалното, така че той не забеляза нищо необичайно в лицето или гласът ми.
Веднъж влязла в стаята ми, заключих вратата. Разрових се из бюрото си, докато открия старите ми слушалки и ги включих в малкият ми диск плейър. Избрах един диск, който Фил ми беше дал за Коледа. Беше на една от любимите му групи, но те използваха прекалено много бас и крещене за моят вкус. Сложих го на мястото му и се излегнах на леглото си. Сложих слушалките, натиснах копчето за пускане, и усилих звука, докато ушите не ме заболяха. Затворих очи, но светлината все още ми пречеше, затова добавих възглавница върху горната половина на лицето ми.
Концентрирах се много внимателно върху музиката, опитвайки се да разбера думите, да разплета сложната мелодия на барабаните. На третият път като прослушвах диска, знаех всички думи поне до припева. Бях изненадана да открия, че групата все пак ми харесва, веднъж щом свикна с гърмящият шум. Трябва да благодаря отново на Фил.
И проработи. Разбиващата мелодия бе направила мисленето невъзможно – което именно беше целта на цялото упражнение. Слушах диска отново и отново, докато не запях едновременно с песните и накрая не заспах.
Отворих очи, за да се намеря на познато място. Част от мен съзнавайки, че сънувам, разпознах зелената светлина на гората. Можех да чуя разбиващите се в скалите вълни някъде наблизо. И знаех, че ако открия океана, отново ще мога да видя слънцето. Опитвах се да следвам шума, но изведнъж Джейкъб Блек беше там, хванал ръката ми, дърпайки ме назад към тъмната част на гората.
- Джейкъб? Какмо има? – попитах го аз. Лицето му беше уплашено, докато ме дърпаше с всичка сила въпреки съпротивленията ми – не исках да влизам в тъмното.
- Бягай, Бела, трябва да бягаш! – шепнеше той ужасен.
- Насам, Бела! – разпознах гласът на Майк, който ме викаше от мрачните дъбрави на дърветата, но не можех да го видя.
- Защо? – попитах, докато все още се дърпах от хватката на Джейкъб, сега отчаяна да видя слънцето.
Но Джейкъб изведнъж пусна ръката ми и изскимтя, внезапно треперейки, падайки на мъглявата горска земя. Той се гърчеше на земята, докато аз наблюдавах ужасена.
- Джейкъб! – извиках ац. Но той бе изчезнал. На мястото му имаше огромен червеникаво-кафяв вълк с черни очи. Вълкът се обърна с гръб към мен, насочвайки се към брега, козината на раменете му настръхнала, от появилите му се остри зъби се изтръгна ръмжене.
- Бягай, Бела! – Майк извика някъде иззад мен. Но аз не се обърнах. Гледах светлината, която идваше право към мен от плажа.
И тогава Едуард излезе от дърветата, кожата му леко сияеше, очите му черни и опасни. Той вдигна ръка и махна към мен да го последвам. Вълкът ръмжеше в краката ми.
Направих крачка напред, крачка към Едуард. Тогава той ми се усмихна, зъбите му остри.
- Повярвай ми – измърка той.
Направих още една крачка.
Вълкът се хвърли в пространството между мен и вампира, зъбите се целеха към врата му.
- Не! – изпищях аз, изправяйки се рязко в леглото ми.
Внезапното ми движение накара слушалките ми да свлекат диск плейъра от нощната масичка, и да изтрака на дървеният под.
Лампата ми все още бе включена, и стоях напълно облечена с обувките в леглото си. Огледах се, дизориентирана към часовника на скрина ми. Беше пет и половина сутринта.
Изохках, тръшнах се назад и се претърколих върху лицето си, изритвайки ботушите ми. Въпреки това ми беше прекалено некомфортно, за да заспя отново. Претърколих се обратно и разкопчах дънките си, изритвайки ги странно, докато се опитвах да стоя хоризонтално. Можех да усетя плитката в косата ми, неудобен ръб по задната част на черепа ми. Обърнах се на другата страна, махайки ластика и бързо разресвайки с пръсти плитката ми. Върнах възглавницата върху очите ми.
Нямаше никакъв смисъл, разбира се. Подсъзнанието ми бе извикало точно образите, които отчаяно бях опитала да избегна. Трябваше да се изправя срещу тях сега.
Седнах и главата ми се завъртя за момент, докато кръвта се разнесе надолу. Едно по едно, помислих си аз, щастлива да отложа нещата доколкото е възможно. Взех хавлията си за баня.
Въпреки това душът не продължи наполовина толкова дълго, на колкото се надявах. Дори след като се мотах, докато изсуша косата си, не ми бяха останали неща за правене в банята. Увита в хавлия, се върнах в стаята ми. Не знаех дали Чарли още спи или вече е заминал за работа. Отидох да погледна през прозореца си и открих, че патрулката я няма. Отново на риболов.
Облякох се бавно в най-удобните ми дрехи и си оправих леглото – нещо, което никога не правех. Не можех да го отклагам повече. Отидох до бюрото си и включих старият компютър.
Мразех да използвам интернета тук. Модемът ми беше абсолютна антика, услугите на сървърът ми под нормата – самото набиране отне толкова много време, че реших да си взема купа с корнфлейкс, докато чакам.
Ядох бавно, предъвквайки всяка хапка внимателно. Когато приключих, измих купата и лъжицата, изсуших ги и ги прибрах. Краката ми се влачеха, докато се качвах по стъпалата. Отидох до диск плейъра си първо, взимайки го от земята и като го поставих точно в центъра на масата. Издърпах слушалките си и ги прибрах обратно в чекмеджето. След което пуснах същият диск и го намалих така, че музиката да звучи само като фон.
С още една въздишка се обърнах към компютъра ми. Естествено, екранът се бе покрил с рекламни прозорчета. Седнах на твърдият си сгъваем стол и започнах да ги затварям едно по едно. Евентуално минах на любимата ми търсачка. Затворих още няколко прозорчета и написах една дума.

Вампир.

Отне вбесяващо дълго време, разбира се. Когато резултатите излязоха, имаше доста за пресяване – като се почне от филми и телевизионни сериали и се стигне до роул-плей игри, ъндърграунд метъл и готически козметични компании.
Тогава открих един обещаващ сайт – Вампири от А до Я. Изчаках търпеливо да зареди, бързо затваряйки всяка реклама, която светнеше на екрана. Накрая страницата бе излязла – семпъл бял фон с черен текст, с академичен вид. Два цитата ме поздравиха на главната страница:

През множеството тъмни светове на призраци и демони, няма образ тъй ужасен, образ тъй срашен и отвратителен, и все пак изпълнен с такова ужасяващо очарование като вампира, който сам по себе си не е нито призрак, нито демон, но който пригежава тъмна природа и има мистериозните и зловещи качества и на двете. – отец Монтагю Самърс

Ако има в този свят добре засвидетелстван отчет, то това е този на вампирите. Нищо не липсва: официални доклади, писмени показания на добре-познати хора, като хирурзи, свещенници, магистри – съдебното доказателство е повече от съвършено. И с всичко това, кой вярва във вампирите? – Розе

Останалата част от сайта бе азбучен списък на различните митове за вампири из света. Първият на когото кликнах, данагът, е филипински вампир, за който се предполага, че е засадил растението таро по островите много отдавна. Митът продължаваше с това, как данагът работил с хората в продължение на много години, но сътрудничеството им приключило един ден, когато една жена порязала пръста си и данагът засмукал раната й, наслаждавайки се толкова много на вкусът, че изсмукал цялата кръв от тялото й.
Преглеждах внимателно описанията, като търсех нещо, което ще ми прозвучи познато, едно на ръка правдоподобно. Изглежда митовете за вампири циркулираха най-вече около красиви жени като демони и малки деца като жертви – също така и приличаха на конструкция, която обясняваше високата смъртност на децата и даваше извинение на мъжете за изневяра. Много от историите включваха безтелесни духове и предупреждения за неподходящи погребения. Нямаше много, което да звучеше като филмите, които бях гледала, и само някои, като ивритското естри и полското юпиер, бяха преокупирани с пиенето на кръв.
Само три статии уловиха истински вниманието ми: румънското вараколаци, могъщо неживо същество, което се появяваше като красив, блед човек, и словашкото нелапси, създание толкова силно и бързо, че можело да изколи цяло село за един час след полунощ, и още едно, Stregoni benefici.
За последното имаше само едно малко изречение.

Stregoni benefici: Италиански вампир, за който се казва, че е на страната на доброто, смъртен враг на злите вампири.

Беше такова облекчение, тази една малка статия, този един мит сред множество други, който твърдеше за съществуването на добри вампири.
Общо взето обаче, съвсем малко съвпадаше с историите на Джейкъб или моите собствени наблюдения. Направих малък каталог в главата си, докато четях и внимателно сравнявах с всеки един мит. Скорост, сила, красота, бледа кожа, очи, които си менят цвета, и критерията на Джейкъб – кръвопийци, врагове на върколаците, със студенокръвни и безсмъртни. Имаше много малко митове, които съвпадаха дори с един фактор.
И имаше друг проблем, един който си спомних от малцината страшни филми, които бях гледала и бях подпомогната от тях за днешното четене – вампирите не можеха да се показват на слънчева светлина, слънцето щеше да ги изгори до пепел. Спяха в ковчези по цял ден и излизаха само нощем.
Раздразнена, изключих компютъра от главното копче, без да дочакам да затворя нещата както трябва. Въпреки гневът ми, почувствах непреодолим срам. Всичко беше толкова глупаво. Стоях в стаята си и търсех информация за вампири. Какво ми ставаше? Реших, че цялата вина принадлежи на Форкс – и на целият пропит Олимпийски полуостров, в този ред на мисли.
Трябваше да изляза от къщата, но нямаше място, на което исках да отида, което да не включваше три-дневен път с кола. Все пак обух ботушите си, несигурна на къде съм се запътила, и слязох долу. Навлякох палтото си, като проверих времето и излязох през вратата.
Беше заоблачено, но не валеше още. Не обърнах внимание на пикапа ми и тръгнах на изток пеша, пресичайки двора на Чарли към нахлуващата от всякъде гора. Не отне дълго време, докато изгубих къщата и пътя от поглед, като единственият звук бе джвакането на мократа земя под краката ми и внезапните писъци на сойките.
Имаше тънка като панделка пътечка, която водеше из гората тук, иначе нямаше да рискувам да се разхождам сама по този начин. Чувството ми за ориентация беше безнадеждно – можех да се изгубя и в не чак толкова благоприятни условия. Пътеката водеше все по-навътре и по-навътре, най-вече към изток, доколкото можех да кажа. Виеше се около смърчовете и бучинишите, околото тисовете и кленовите дървета. Съвсем бегло знаех имената на дърветата около мен, и всичко благодарение на Чарли, който ми ги бе показвал от прозореца на патрулката преди време. Имаше много, които не познавах, и други за които не бях сигурна, защото бяха прекалено покрити със зелени паразити.
Следвах пътеката дотолкова, доколкото гневът към себе си ме караше да се движа. Когато започна да изчезва, намалих крачка. Няколко капки паднаха от балдахините над мен, но не можех да съм сигурна дали е започнало да вали или имаше останали локвички от вчерашният ден, издигнати високо между дърветата, поправяйки си път обратно към земята. Наскоро паднало дърво – а аз знаех, че е наскоро, защото не бе изцяло покрито с мъх – почиваше срещу стъблото на един от братята си, създавайки малка захлупена пейка, само на няколко безопасни крачки от пътеката. Прекрачих внимателно папратите, като внимавах якето ми да е между влажната седалка и дрехите ми, като облегнах забулената си глава назад към живото дърво.
Не трябваше да идвам тук. Трябваше да се досетя, но къде другаде можех да отида? Тъмнозелената светлина на гората прекалено много ми напомняше на сцената от сънят ми, за да позволи на умът ми да си почине. Като го нямаше звукът на мокрите ми стъпки, тишината беше пронизителна. Птиците също бяха притихнали, капките се увеличаваха бързо, значи навярно валеше горе. Папратите стояха по-нависоко от главата ми, сега като бях седнала, и знаех, че ако някой мине по пътеката на няколко крачки от мен, изобщо няма да ме види.
Тук сред дърветата беше много по-лесно да повярвам на абсурдните истории, които ме засрамиха на затворено. Нищо не се бе променило в тази гора през изминалите хиляда години, и митовете и легендите на стотици различни страни изглеждаха много по-вероятни в зелената мъгла, отколкото в подредената ми стая.
Насилих се да се фокусирам върху двата жизненоважни въпроса, на които трябваше да отговоря, но го направих с нежелание.
Първо, трябваше да реша дали казаното от Джейкъб за семейство Калън бе истина.
Веднага умът ми отговори с гръмогласно „не”. Беше глупаво и болезнено да се занимавам с такива глупави галантерии. Но какво, тогава? запитах се аз. Нямаше рационално обяснение за факта, че бях жива вмомента. Отново направих списък с нещата, които бях забелязала – невъзможната скорост и сила, цветът на очите, който се менеше от черно до златисто и обратно, нечовешката красота, бялата, студена кожа. И още – малки неща, които бях осъзнала бавно – как като че ли никога не ядяха, смущаващата грация, с която се движеха и начинът, по който той понякога говореше, с непозната напевност и фрази, които повече отиваха на стилът на роман от началото на миналият век, отколкото на класната стая в двадесет и първи век. Той бе избягал от час, когато вземаха кръвните групи. Не беше отказал за екскурзията до плажа, докато не му бях казала къде ще ходим. Той сякаш знаеше какво си мислят всички... освен мен. Беше ми казал, че той е лошият, опасен...
Можеха ли Калън да бъдат вампири?
Е, определено бяха нещо. Нещо извън възможностите на рационалните оправдания, които се разиграваха пред невярващите ми очи. Дали било историята на Джейкъб за студените или супергеройската ми теория, Едуард Калън не беше... човешко същество. Той беше нещо повече от това.
Така че – може би. Това трябваше да ми свърши работа засега.
И най-важният въпрос от всички останали. Какво щях да правя, ако се окажеше истина?
Ако Едуард беше вампир – почти не можех да се накарам да си помисля думата – тогава какво щях да правя? Да кажа на някой друг определено не беше опция. Не можех сама на себе си да повярвам – пък какво оставаше за останалите.
Само две възможности ми се сториха практични. Първата беше да послушам съвета му – да бъда умна и да го избягвам, колкото се може повече. Да отменя плановете ни и да продължа да го игнорирам, доколкото мога. Да се преструвам, че имаше дебела преграда между нас в единственият час, който карахме заедно. Да му кажа да ме остави на мира – и този път да го кажа наистина.

Обхвана ме внезапна агония от отчаяние, когато обмислих тази алтернатива. Умът ми отхвърли болката, бързо прескачайки на другата възможност.
Можех да не правя нищо различно. Все пак, ако той беше нещо... лошо, досега да ми е направил нещо. Всъщност, щях да бъда вдлъбнатина в калника на Тайлър, ако той не бе реагирал толкова бързо. Толкова бързо, спорех със себе си, че може да са били чисти рефлекси. Но ако е рефлекс за спасяване на животи, колко лош може да е? възразих аз. Главата ми се въртеше в кръг без отговори.
В едно нещо обаче бях сигурна, ако бях сигурна изобщо в каквото и да е било. Тъмният Едуард от сънят ми снощи бе отражение на страхът от думите на Джейкъб, а не от самият Едуард. Дори тогава, когато извиках в ужас от скока на върколака, не от страх за вълка се появи писъкът „не” на устните ми. Беше страх, че той може да пострада – дори когато ме викаше с острите си зъби, аз се страхувах за него.
И знаех, че точно там се крие отговорът ми. Не знаех дали имам шанс, всъщност. Вече бях загазила прекалено много. Сега като знаех – ако знаех – не можех да направя нищо за ужасяващата ми тайна. Защото когато си помислих за него, за гласът му, за хипнотизиращите му очи, магнетичната сила на характера му, не исках нищо повече от това да бъда с него. Дори и ако... но не можех да мисля. Не и тук, сама в тъмната гора. Не и докато дъждът замъгляваше като здрач изпод балдахините и ситнеше като стъпки по земята. Потреперах и се изправих бързо от скритото си местенце, разтревожена, че пътеката някакси е изчезнала с дъжда.
Но тя беше там, безопасна и видима, проправяйки си път през мокрият зелен лабиринт. Последвах я прибързано, дръпнала качулката ниско над лицето ми, като започвах да се изненадвам, докато почти бягах между дърветата, колко съм се отдалечила. Започнах да се чудя дали ще изляза някъде или следвах пътеката по-навътре в затвора на гората. Въпреки това преди да се паникьосам много, започнах да виждам светлината през отвора на клоните. И след това можех да чуя кола да преминава през улицата, поляната на Чарли изтегнала се пред мен, къщата ме мамеше, обещавайки ми топлина и сухи чорапи.
Беше вече обяд, когато се прибрах. Качих се горе, за да се преоблека в джинси и тениска, тъй като щях да стоя вътре. Не ми отне много време да се концентрирам върху задачата ми за деня, есе върху „Макбет”, което трябваше да предадем до сряда. Започнах да нахвърлям доволно черновата, по-спокойна отколкото се бях чувствала от... е, всъщност от четвъртък следобед, ако трябваше да съм честна.
Това обаче винаги е бил моят начин. Правенето на решения беше болезнената част за мен, частта върху която агонизирах. Но веднъж щом решението бе направено, просто го следвах – обикновено с облекчение, че изборът е направен. Понякога облекчението бе покварено от отчаяние, като решението ми да се преместя във Форкс. Но пак беше по-добре отколкото да се боря с алтернативите.
Решението беше абсурдно лесно за понасяне. Опасно лесно.
И така, денят бе тих и продуктивен – завърших есето си малко преди осем. Чарли се прибра вкъщи с голям улов, и аз си напомних мислено да купя книга с рецепти за риба, докато съм в Сиатъл следващата седмица. Тръпки ме побиха по гръбнака, когато се сетех за това пътуване, които не бяха по-различни от онези, които чувствах преди разходката ми с Джейкъб Блек. Би трябвало да са различни обаче. Би трябвало да ме е страх – знаех си, че трябва, само че не чувствах правилният тип страх.
Спах безсънно тази нощ, изтощена от ранният старт на денят ми и от оскъдният сън предишната вечер. Събудих се, и за втори пък откакто бях във Форкс, посрещнах жълтата светлина на слънчевият ден. Изприпках до прозореца, поразена да видя, че почти нямаше облаци на небето, а онези, които все пак бяха там, представляваха малки пухчета, които надали носеха някакъв дъжд. Отворих прозореца – изненадана, че се отвори толкова тихо, без да скърца, тъй като не е бил отварян от кой знае колко години – и вдишах сравнително сухият въздух. Беше съвсем топло и почти нямаше вятър. Кръвта беше живнала във вените ми.
Чарли приключваше със закуската, когато слязох долу, и той бързо се зарази от настроението ми.
- Навън е страхотен ден – изкоментира той.
- Да – съгласих се аз, ухилена.
Той отвърна на усмивката ми, кафевите му очи се сбръчкаха по краищата. Когато Чарли се усмихваше, можех да разбера защо с майка ми са прибързали толкова с брака. По-голямата част от младият романтик бе изчезнала преди да го познавам, подобно на къдравата кафява коса – ако не структурата, то поне същият цвят като моя – бе намаляла, разкриваща повече и повече от лъскавата кожа на челото му. Но когато се усмихваше, можех да видя малко от мъжа, който бе избягал с Рене, когато е била само с две години по-голяма от мен сега.
Изядох жизнерадостно закуската си, докато наблюдавах вихрушката от прашинки на слънчевите лъчи, които се процеждаха от задният прозорец. Чарли се сбогува с мен и можех да чуя отпрашващата патрулка. Поколебах се по пътя за вратата, с ръка на палтото ми. Щях да изкуша съдбата, ако го оставех вкъщи. С въздишка го метнах на едната си ръка и излязох на най-ярката светлина, която бях виждала от месеци. С помоща на много смазка, успях да сваля и двата прозореца на пикапа до долу. Бях една от първите, които пристигнаха на училище – дори не бях проверила часовника в бързината си да изляза. Паркирах и се отправих към рядко използваните пейки от южната страна на закусвалнята. Пейките все още бяха леко влажни, затова седнах върху якето си, доволна че ми е послужило за нещо. Домашните ми бяха готови – резултат от скучен социален живот – но имах някои задачи по тригонометрия, за които не бях особено сигурна, че са верни. Извадих прилежно учебника си, но по средата на проверката на първата задача, започнах да се размечтавам, докато гледах слънчевите лъчи да се процеждат през дърветата. Рисувах си разсеяно в полето на домашното ми. След няколко минути внезапно осъзнах, че бях нарисувала пет чифта тъмни очи, които ме гледаха от страницата. Изтрих ги бързо с гумичката.
- Бела! – чух да вика някой, който звучеше като Майк.
Огледах се и видях, че училището се бе напълнило, докато си стоях завеяно там. Всички бяха в тениски, някои дори по шорти, въпреки че температурата надали надвишаваше двадесет градуса. Майк се задаваше към мен с каки шорти и тениска на райета, махайки ми.
- Здрасти, Майк – казах аз, като му махнах, като ми бе невъзможно да бъда флегматична в такава сутрин.
Той седна до мен, спретнатите иглички на косата му блестяха златисти на слънцето, усмивката му разтегната по лицето. Беше толкова доволен да ме види, че не можех да не се почувствам удовлетворена.

- Досега не бях забелязал – в косата ти има червено – изкоментира той, улавяйки измежду пръстите си кичур, който се вееше от лекият бриз.
- Само на слънцето.
Почувствах се само малко неудобно, когато той затъкна кичура зад ухото ми.
- Страхотен ден, не е ли?
- Моят тип ден – съгласих се аз.
- Какво прави вчера? – Тонът му бе малко прекалено собственически.
- Най-вече работех върху есето си. – Не добавих, че вече го бях завършила – нямаше причина да ставам самодоволна.
Той се плесна с ръка по челото.
- Оо, да – това беше до четвъртък, нали?
- Ъм, до сряда, струва ми се.
- Сряда? – намръщи се той. – Това не е на добре... Твоето за какво е?
- Дали отношението на Шекспир към женските герои е сексистко.
Той ме изгледа така, сякаш му бях проговорила на пилешки.
- Предполагам, че ще трябва да поработя върху него тази вечер – каза той унило. – Щях да те попитам дали искаш да излезем.
- Оу – хвана ме неподготвена. Защо вече не можех да водя нормален разговор с Майк без да отива в неприятна посока?
- Можем да отидем на вечеря или нещо подобно... и ще го доизмисля по-късно. – Той ми се усмихна с надежда.
- Майк... – Мразех да се забърквам в такива неща. – Не мисля, че това е най-добрата идея.
Лицето му посърна.
- Защо? – попита той, очите му нащрек. Мислите ми се въртяха около Едуард, чудейки се дали и той си мисли за същото.
- Мисля че... и ако повториш на някой това, което ти казвам сега, с радост ще те пребия до смърт – заплаших аз, - но мисля, че това би наранило чувствата на Джесика.
Той беше объркан, очевидно изобщо не мислеше за това.
- Джесика?
- Сериозно, Майк, ти да не си сляп?
- Оу – издиша той – явно изумен. Възползвах се от това, за да се измъкна.
- Часът ще започне, а аз не бива да закъснявам отново. – Събрах учебниците си и ги натиках в чантата ми.
Вървяхме в мълчание до трета сграда, като изражението му бе разсеяно. Надявах се, че в каквито и да е мисли се е потопил, те го насочваха в правилната посока.
Когато видях Джесика по тригонометрия, тя бълбукаше от ентусиазъм. Тя, Анджела и Лорън щяха да ходят тази вечер в Порт Анджелис на пазар за рокли, по случай танците, и искаше да дойда с тях, въпреки че нямах нужда от рокля. Не можех да реша. Щеше да бъде приятно да отида извън града с приятелки, но Лорън щеше да е там. И кой знае какво щях да правя тази вечер... Но това определено беше грешният път, по който да се шляе умът ми. Разбира се, че се радвах на слънцето. Но не това беше причината за еуфоричното ми настроение, не беше дори близко.
Така че й дадох неопределен отговор, като й казах, че трябва първо да говоря с Чарли.
По целият път към испански тя говори само за танците без прекъсване, дори и след като часът свърши с пет минути закъснение, и бяхме на път за закусвалнята. Бях прекалено изгубена в собственото си безумно очаквана, че не разбрах много от това, което тя каза. Бях болезнено нетърпелива да видя не само него, но и останалите Калън – за да ги сравня с новите подозрения, които бяха завладели главата ми. Докато престъпвах прага на закусвалнята, почувствах първият истински трепет на страх да пробягва надолу по гръбнака ми и да се застоява в стомаха ми. Дали щяха да разберат за какво си мисля? И тогава едно друго чувство ме разтърси – дали Едуард щеше отново да ме чака да седна при него?
Както и беше рутината ми, първо погледнах към масата на Калън. Пристъп на паника обхвана стомахът ми, когато осъзнах, че е празна. С изчезваща надежда, очите ми претърсиха останалата част от закусвалнята, надявайки се да го открият сам, очакващ ме. Мястото беще почти претъпкано – бяхме закъснели заради испанският – но нямаше и следа от Едуард и семейството му. Неутешимостта ме завладя с парализираща сила.
Влачех се зад Джесика без изобщо да се преструвам, че я слушам.
Бяхме закъснели достатъчно, така че всички от нашата маса вече бяха там. Избегнах свободното място до Майк, в полза на това до Анджела. Смътно забелязах как Майк издърпа стола учтиво за Джесика, чието лице грейна в отговор.
Анджела ми зададе няколко тихи въпроса за есето по „Макбет”, на които отговорих доколкото естествено можах, докато потъвах надолу в мизерия. Тя също ме покани да изляза с тях тази вечер, и този път се съгласих, улавяйки се за всяко нещо, което можеше да ме разсее.
Усетих, че съм се държала за последното си парченце надежда, докато влизах в кабинета по биология, видях празното място и почувствах нова вълна на разочарование.
Останалата част от деня премина бавно и безрадостно. По физическо имахме лекция за правилата на бадминтона, следващото мъчение, което ми бяха избрали. Но това поне означаваше, че ще стоя и ще слушам, наместо да се препъвам на терена. Най-хубавата част беше, че треньорът не успя да приключи лекцията, което означаваше, че щеше да ми се размине и утре. Без значение, че вдругиден щяха да ми връчат ракета преди да ме пуснат сред останалите от класа.
Радвах се, че напускам училищната територия, така че щях да съм свободна да се цупя и тъгувам преди да изляза вечерта с Джесика и компания. Но точно след като влязох през вратата на къщата на Чарли, Джесика се обади, за да отмени плановете ни. Опитах се да бъда щастлива, че Майк я е поканил на вечеря – наистина изпитах облекчение, че той най-накрая загря какво става – но ентусиазмът ми звучеше фалшив дори в собствените ми уши. Тя пренасрочи пазаруването за утре вечер.
Това ме остави с малко неща за разсейване. Рибата се мариноваше за вечеря, имаше останали салата и хляб от предишната вечер, така че нямах много за правене тук. Прекарах един съсредоточен половин час върху домашните, но скоро бях приключила и с тях. Проверих и-мейла си, прочитайки многобройните писма на майка ми, които ставаха все по-резки като се стигнеше до най-новото писмо. Въздъхнах и напечатах бърз отговор.

„Мамо,
Съжалявам. Бях навън. Ходих до плажа с няколко приятели. И имах да пиша есе.”

Извиненията ми бяха доста жалки, затова зарязох тази част.

„Днес грее слънце навън – да, знам, и аз съм шокирана – затова сега ще изляза, за да попия колкото се може повече витамин D. Обичам те,
Бела”

Реших да убия времето с малко четене, което не засягаше училище. Имах малка колекция от книги, която пристигна с мен във Форкс, като най-опърпаният том беше сбирка на творбите на Джейн Остин. Избрах именно тази, като се насочих към задният двор, грабвайки старо изтъркано одеало от шкафа за бельо на върха на стълбите по пътя ми надолу.
Отвън на малкият квадратен двор на Чарли, сгънах одеалото на две и го постелих извън обсега на сенките на дърветата върху гъстата морава, която винаги щеше да е леко влажна, без значение колко слънце грееше. Легнах по корем, кръстосвайки крака във въздуха, разгръщайки различните романи на книгата, като се опитвах да реша с коя да окупирам напълно вниманието си. Любимите ми бяха „Гордост и предразсъдъци” и „Разум и чувства”. Първата бях прочела съвсем наскоро, затова започнах с „Разум и чувства”, само за да си спомня след като започнах да чета, че героят на историята по една случайност се казваше Едуард. Ядосана, обърнах на „Менсфийлд парк”, но героят в тази творба се казваше Едмънд, а това беше прекалено близко. Нямало ли е и други имена в края на осемнайсти век? Затворих книгата, раздразнена, и се обърнах по гръб. Навих ръкавите си възможно най-нагоре и затворих очи. Няма да мисля за нищо друго, освен за топлината по кожата ми, казах си строго. Бризът беше лек, но оплиташе кичури около лицето ми и това малко гъделичкаше. Издърпах косата си над главата ми, така че да се разпери като ветрило на одеалото под мен, отново концентрирана върху топлината, която докосваше клепачите, скулите, носът, устните, ръцете, и шията ми, пропиваше се през леката ми блуза...
Следващото нещо, което си спомням, бе звукът от паркиращата патрулка на Чарли върху тухлите на алеята. Седнах изненадана, осъзнала че светлината е изчезнала зад дърветата, и че бях заспала. Огледах се наоколо, объркана, с внезапното чувство, че не съм сама.
- Чарли? – попитах. Само че можех да чуя вратата да се тръшва в предната част на къщата.
Скочих на крака, залюлявайки се глупаво, прибирайки сега влажното одеало и книгата ми. Изтичах вътре, за да сложа олиото да се пържи на печката, усетила, че вечерята ще закъснее. Чарли тъкмо сваляше кобура и ботушите си, когато влязох.
- Извинявай, тате, вечерята още не е готова – заспах отвън. – Потиснах една прозявка.
- Не се тревожи за това – каза той. – И без това исках да видя резултатите от играта.
Гледах телевизия с Чарли след вечеря, колкото да правя нещо. Нямаше нищо, което исках да гледам, но той знаеше, че не харесвам баскетбол, затова обърна на някакъв безмозъчен сериал, който не се харесваше на никой от двама ни. Той изглеждаше щастлив въпреки това, просто поради факта, че правехме нещо заедно. И се почувствах добре, въпреки депресията ми, че го правех щастлив.
- Татко – казах по време на рекламите, - Джесика и Анджела ще ходят да си търсят рокли за танците утре вечер в Порт Анджелис и ме поканиха да им помогна с избора... имаш ли нещо против да отида с тях?
- Джесика Станли? – попита той.
- И Анджела Уебър. – Въздъхнах аз, докато му обясних детайлите.
Той беше объркан.
- Но ти нали нямаше да ходиш на танците?
- Не, тате, но ще им помогна те да си изберат рокли – нали знаеш, да им дам малко градивна критика. – Нямаше да ми се налага да обяснявам това на една жена.
- Е, добре. – Изглежда осъзна, че е извън мрачните дебри на момичешките работи. – На другият ден си на училище обаче.
- Ще заминем точно след училище, за да можем да се върнем по-рано. Ще се оправиш с вечерята, нали?
- Белс, хранил съм се сам седемнайсет години преди ти да дойдеш тук – напомни ми той.
- Нямам си и напредстава как си оцелял – измърморих аз, след което добавих по ясно, - Ще ти оставя някои неща в хладилника, за да си направищ сандвичи, става ли? Най-отгоре.
На другата сутрин отново бе слънчево. Събудих се с подновена надежда, която мрачно се опитах да потисна. Облякох се за топлото време в наситено синя блуза с остро деколте – нещо, което бях носила в най-жестокият студ във Финикс.
Бях планирала пристигането си в училище така, че да ми остане съвсем малко време, за да успея за час. С отпаднало настроение обикалях около пълният паркинг за свободно място, докато се оглеждах и за сребристото волво, което очевидно не бе тук. Паркирах в самият край и побързах за английски, като пристигнах без дъх, но навреме, точно преди последният звънец.
Беше същото като вчера – не можех да удържа малките коренчета надежда, които се прокрадваха в главата ми, само за да бъдат стъпкани болезнено, когато претърсих напразно закусвалнята и седнах на празната си маса по биология.
Планът за Порт Анджелис беше отново на линия за тази вечер и изглеждаше още по-привлекателен, след като се оказа, че Лорън има други уговорки. Нямах търпение да изляза от града, за да престана да се оглеждам през рамо, надявайки се да го видя как изскача от нищото както винаги. Заклех се, че ще бъда в добро настроение тази вечер и че няма да проваля удоволствието на Анджела или Джесика от лова на рокли. Можех пък и аз да си взема нещо. Отказах да мисля, че вероятно ще пазарувам сама в Сиатъл този уикенд, без да се интересувам повече от предишното споразумение. Няма начин да отметне, без поне да ми каже.
След училище Джесика ме последва до вкъщи със старият си бял форд, за да оставя учебниците си и пикапа. Вчесах бързо косата си, когато влязох вътре, чувствайки се леко развълнувана, докато възнамерявах да напусна Форкс. Оставих бележка за Чарли на масата, обяснявайки му отново къде е вечерята, размених раздърпаното си портмоне с малка чантичка, която почти не използвах, и изтичах навън, за да се присъединя към Джесика. Отидохме до къщата на Анджела, която вече ни чакаше. Вълнението ми се повиши показателно, когато наистина напуснахме границите на града.

8. ПОРТ АНДЖЕЛИС

Джес караше по-бързо от началника на полицията, така че стигнахме до Порт Анджелис в четири часа. Беше минало доста време от последният път, когато бях злизала по момичешки, и приливът на естроген беше ободряващ. Слушахме виещи рок песни, докато Джесика бъбреше за момчетата, с които се мотаехме. Вечерята на Джесика с Майк бе минала доста добре, и тя се надяваше, че до събота вечер ще са минали на етапа на първата целувка. Усмихнах се, доволна от себе си. Анджела беше пасивно щастлива, че щеше да отиде на танците, но не особено заинтересована от Ерик. Джес се опита да я накара да си признае кой е нейният тип, но аз я прекъснах с въпрос за роклите, за да я пощадя. Анджела ми хвърли признателен поглед.
Порт Анджелис беше красив малък капан за туристите, доста по-излъскан и старомоден от Форкс. Но Джесика и Анджела го познаваха добре, така че не планираха да си губят времето с живописните сгради край кея. Джес караше право напред към единственият голям магазин в града, който се намираше на няколко пресечки от дружелюбната територия на кея.
Танците бяха обявени като полу-официални, така че не бяхме много сигурни какво точно означаваше това. И Джесика и Анджела изглеждаха изненадани, почти невярващи, когато им казах, че никога не бях ходила на танци във Финикс.
- Никога ли не си ходила с гадже или нещо такова? – попита Джес съмнително, докато минавахме през вратите на магазина.
- Наистина – опитах се да я убедя аз, без да признавам много проблемите ми с танцуването. – Никога не съм имала гадже или нещо подобно. Не излизах много.
- Че защо не? – настоя Джесика.
- Никой не ме е канил – отвърнах й искрено.
Стори ми се скептично настроена.
- Хората те канят тук – напомни ми тя, - и ти им казваш „не”.
Бяхме в младежкият отдел, сканирайки рафтовете за нещо по-впечатляващо.
- Е, освен на Тайлър – поправи тихо Анджела.
- Извинявай? – ахнах аз. – Какво каза?
- Тайлър разправя на всички, че ще те води на бала – информира ме Джесика с подозрение в очите си.
- Казал е какво? – звучах така сякаш съм се задавила.
- Казах ти, че не е истина – измърмори Анджела на Джесика.
Все още мълчах, изпаднала в шок, който бързо се превръщаше в раздразнение. Само че бяхме открили щанда с роклите и имахме работа за вършене.
- Ето защо Лорън не те харесва – изкикоти се Джесика, докато ровехме из дрехите.
Скръцнах със зъби.
- Мислиш ли, че ако го прегазя с пикапа ще престане да се чувства виновен за инцидента? Че ще престане да се реваншира и ще признае, че сме квит?
- Може би – изкиска се Джесика. – Ако го прави заради това.
Изборът от рокли не беше голям, но и двете си харесаха по няколко неща за пробване. Седнах на нисък стол от вътрешната страна на пробните до три-странното огледало, опитвайки се да контролирам гневът си.
Джес се разкъсваше между две – едната дълга, без презрамки, обикновена черна, а другата с дължина до коленете в електриково синьо и тънки презрамки. Окуражих я да вземе синята – защо пък да не прикове погледите? Анджела избра бледорозова рокля, която обвиваше нежно високата й фигура и подчертаваше златистите кичури в светлокестенявата й коса. Обсипах ги щедро с комплименти и им помогнах да приберат обратно отхвърлените рокли. Целият процес отне много по-малко време и се оказа по-лесен от подобни разходки, които правех в къщи с Рене. Предполагам, че имаше какво да се каже за ограниченият избор.
Отправихме се към отдела за обувки и аксесоари. Докато те изпробваха разни работи аз почти не ги гледах и коментирах, тъй като не бях в настроение да пазарувам за себе си, въпреки че се нуждаех от нови обувки. Еуфорията от излизането по женски избледняваше поради раздразнението ми от Тайлър, оставяйки място за меланхолията да ме обземе отново.
- Анджела? – започнах аз колебливо, докато тя пробваше чифт розови сандали на ток – беше радостна, че кавалерът й е достатъчно висок, за да може да носи токчета изобщо.
Джесика бе отпрашила към щанда с бижутата, така че бяхме сами.
- Да? – Тя изпружи крак, извъртайки глезена си на всички страни, за да огледа по-добре обувката.
Изплаших се.
- Тези ми харесват.
- Мисля да си ги взема – въпреки че ще отиват само на тази единствена рокля – замисли се тя.
- О, давай – с намаление са – окуражих я аз. Тя се усмихна, поставяйки капака обратно на кутия, която съдържаше по-практични бели обувки.
Опитах отново.
- Ъъ, Анджела... – Тя вдигна любопитно глава.
- Нормално ли е за... семейство Калън – държах очите си върху обувките, - да отсъстват толкова често от училище?
Провалих се мизерно в опита си да звуча безразлична.
- Да, когато времето е добро всичките отиват на къмпинг – дори доктора. Доста са активни – каза ми тихо тя, като също изучаваше обувките си. Не ме попита нищо в сравнение с хилядите неща, които щеше да отприщи Джесика. Започвах наистина да харесвам Анджела.
- Оу. – Изоставих темата, когато Джесика се завърна, за да ни покаже кристалното бижу, което бе открила да съвпада на обувките й.

Планирахме да отидем на вечеря в малкият италиански ресторант на тротоара, но пазаруването не бе отнело толкова, колкото очаквахме. Джес и Анджела щяха да оставят нещата си обратно в колата и да се поразходят край кея. Казах им, че ще се срещна с тях пред ресторанта след един час – исках да потърся книжарница. И двете имаха желание да ме придружат, но аз ги окуражих да отидат да се забавляват – не знаеха колко погълната ставах, когато бях заобиколена от книги – това бе нещо, което предпочитах да направя сама. Той се отправиха към колата, бъбрейки си весело, а аз се насочих в посоката, която Джес ми бе показала.
Нямах проблеми с намирането на книжарницата, но не бе това, което търсех. Витрината беше запълнена с кристали, капани за сънища и книги за духовно лечение. Дори не влязох вътре. През стъклото можех да видя петдесетгодишна жена с дълга, сива коса до кръста, издокарана в рокля излязла направо от шейсетте, да ми се усмихва подканващо иззад щанда. Реших, че това бе един разговор, който можех да пропусна. Трябваше да има поне една нормална книжарица в този град.
Криволичех по улиците, които се изпълваха със след-работният трафик, и се надявах, че съм се насочила към центъра. Не обърнах внимание както би трябвало, докато вървях – борех се с отчаянието. Опитвах се толкова усилено да не мисля за него, за това, което Анджела каза... и най-вече се опитвах да удавя надеждите си за събота, страхувайки се от разочарование по-болезнено от останалите, докато не видях нечие сребристо волво паркирано надолу по улицата и всичко се срути върху мен. Тъп, непостоянен вампир, помислих си аз.
Крачех в южна посока, към остъклени магазини, които изглеждаха обещаващи. Но когато стигнах до тях, видях че това е само антикварен магазин и място, което се даваше под наем. Все още имах много време преди срещата с Джес и Анджела, а и определено имах нужда да си подобря настроението преди да се върна при тях. Прокарах пръсти през косата си и поех дълбоко въздух на няколко пъти, преди да продължа зад ъгъла.
Започнах да осъзнавам, докато пресичах друга улица, че отивам в грешната посока. Малкият пешеходен трафик, който бях видяла, се отправяше на север, и сградите тук приличаха повече на складове. Реших да завия на изток при следващият ъгъл и после да завия след няколко пресечки и да пробвам късмета си с друга улица.
Група от четирима мъже се появиха иззад ъгъла, към който се бях насочила, облечени прекалено небрежно, за да се прибрит вкъщи от офиса, но и бяха прекалено неприветливи, за да са туристи. Когато ме приближиха, разбрах че са съвсем малко по-възрастни от мен. Шегуваха се високо един с друг, като се смееха дрезгаво и се удряха един друг по ръцете. Свих се колкото се може по-навътре в тротоара, за да им дам място да се разминем, като вървях изпънато и гледах през тях към ъгъла.
- Ей, здрасти! – извика един от тях, като се разминахме, и очевидно говореше на мен, тъй като нямаше други хора наоколо. Механично го погледнах. Двама от тях бяха спрели, другите двама забавили крачка. Този най-наблизо – едър, тъмнокос мъж в началото на двайсетте си години – изглежда бе този, който беше проговорил. Носеше фланелена риза над мърлява тениска, срязани джинси и сандали. Направи половин кръчка към мен.
- Здрасти – измърморих, реагирайки спонтанно. След което бързо погледнах настрани и закрачих по-бързо към ъгъла. Можех да ги чуя как се смеят силно зад мен.
- Ей, чакай! – извика някой от тях след мен, но аз продължавах да държа главата си сведена и завих зад ъгъла с облекчена въздишка. Все още чувах сподавеният им смях зад мен.
Оказах се на тротоар, който водеше край задната част на няколко мрачно-оцветени склада, всеки от тях с големи врати за разтоварващи камиони, заключени през ноща. Южната част от улицата нямаше тротоар, само мрежеста ограда гарнирана отгоре с бодлива тел, която ограждаше двора на някакъв склад за части. Бях се отдалечила доста от частта на Порт Анджелис, която аз, като гост, трябваше да разглеждам. Осъзнах, че започва да се стъмнява, облаците се завръщаха, като прииждаха от западният хоризонт, създавайки ранен залез. Източното небе все още беше ясно, но сивеещо, покрито с розови и оранжеви линии. Бях оставила якето си в колата и внезапно разтреперване ме накара да кръстосам силно ръце пред гърдите си. Една кола мина покрай мен и улицата бе отново празна.
Небето внезапно потъмня още повече и като хвърлих поглед през рамо, за да изгледам ядосано виновният облак, шокирано осъзнах, че двама мъже вървяха тихо зад мен на около двайсетина крачки.
Те бяха от същата група, която бях подминала на ъгъла, въпреки че никой от двамата не бе тъмнокосият, който ме бе заговорил. Веднага извърнах главата си напред, забързвайки крачка. Тръпка, която нямаше нищо общо с времето, ме накара да потреперя отново. Чантата ми висеще на рамото и се удряше около тялото ми, по начина, по който трябва да ги носиш, за да не ти ги отмъкне някой. Знаех точно къде е лютивият ми спрей – все още в пътническата ми чанта под леглото, която така и не разопаковах напълно. Нямах много пари в себе си, само двайсетачка и няколко по-дребни, и си помислих дали да не изпусна „случайно” чантата на пътя и да продължа напред. Но един малък, уплашен гласец в главата ми ме предупреждаваше, че може да са нещо по-лошо от крадци.
Заслушах се напрегнато в стъпките им, които бяха прекалено тихи в сравнение с буйният шум, който правеха по-рано, и не звучаха да се забързват или да се приближават повече до мен. Дишай, наложи се да си напомня аз. Не знаеш дали те следват. Продължих да вървя колкото можех по-бързо, без да тичам истински, като се бях концентрирала върху десният завой на няколко крачки от мен. Можех да чуя как изостават много назад. Синя кола зави по улицата от юг и мина бързо покрай мен. Помислих си да изскоча пред нея, но се поколебах, възпрепятствана, несигурна дали наистина ме преследват, и вече бе прекалено късно.

Достигнах ъгъла, но бърз поглед разкри, че това бе просто задната уличка на друга сграда. Стомахът ме бе присвил на две от предчувствието – трябваше бързо да се поправя и да избързам по тясната алея, обратно към тротоара. Улицата свършваше на следващият завой, където имаше знак стоп. Концентрирах се върху слабите стъпки зад мен, чудейки се да бягам или не. Въпреки това звучаха доста надалеч, макар да знаех, че ще надбягат във всеки случай. Определено щях да се спъна и да падна, ако се опитах да вървя по-бързо. Стъпките определено бяха надалеч. Рискувах бърз поглед през рамото, и те бяха може би на около десетина метра зад мен, забелязах с облекчение. Но и двамата ме гледаха.
Сякаш отне цяла вечност да стигна до ъгъла. Поддържах умерено темпото си, като мъжете зад мен изоставаха все повече с всяка крачка. Може би бяха усетили, че са ме изплашили и съжаляваха. Видях две коли да отиват на север покрай пресечката, към която се бях насочила, и издишах от облекчение. Щеше да има повече хора зад ъгъла, веднъж щом минех пустата улица. Изприпках до ъгъла с признателна въздишка.
И се заковах на място.
Улицата беше оградена от двете страни от празни стени без врати и прозорци. Можех да видя в далечината, на около две пресечки по-надолу, улични лампи, коли и повече пешеходци, но бяха прекалено далеч. Защото облегнали се на западната сграда, на половината път надолу по улицата, бяха останалите двама мъже от групата, които ме наблюдаваха с възбудени усмивки, като замръзнах на тротоара. Тогава осъзнах, че не бях преследвана.
Бях подмамена.
Спрях само за секунда, която ми се стори като много дълго време. Обърнах се и се изстрелях към другият край на пътя. Имах прималяващото чувство, че опитът ми бе напразен. Стъпките зад мен бяха по-силни.
- Ето те! – Гръмкият глас на набитият, тъмнокос мъж разтърси напрегнатата тишина и ме накара да подскоча. В гъстият мрак изглеждаше така, сякаш гледа през мен.
- Аха – извика глас иззад мен, карайки ме да подскоча отново, докато се опитвах да побързам надолу по улицата. – Само свихме по един пряк път.
Стъпките ми бяха твърде бавни. Разстоянието между мен и разтакаващата се пасмина бързо се смаляваше. Имах добър висок писък, и вдишах въздух, готова да го използвам, но гърлото ми бе толкова сухо, че не бях сигурна колко децибели ще успея да докарам. С бързо движение прехвърлих чантичката си през глава, като сграбчих дръжките с една ръка, готова да я предам или да я използвам като оръжие, ако се наложи.
Набитият мъж мина безмълвно покрая стената, докато се спярх предпазливо и започнах да вървя бавно по улицата.
- Стойте далеч от мен – предупредих аз с глас, която трябваше да звучи силен и безстрашен. Но бях права за сухото гърло – нямах почти никакъв глас.
- Недей така, сладурче – извика той, и дрезгавият смях започна отново иззад мен.
Стегнах се, леко разкрачена, като се опитвах да си спомня въпреки паниката ми какви хватки знаех. Предната част на дланта право напред и нагоре, с надеждата, че ще счупи носа или ще го забие в мозъка. Пръсти в очите – опитай се да ги завъртиш, за да извадиш окото. И стандартният ритник в слабините, разбира се. Същият песимистичен глас в главата ми проговори отново, напомняйки ми, че нямам шанс срещу един от тях, пък какво остава за четирима. Млъкни! сопнах се на гласа, преди ужасът да ме е извадил от строя. Ако ще става нещо с мен, поне да помъкна някой със себе си. Опитах се да преглътна, така че да оформя приличен писък.
Фарове внезапно осветиха ъгъла, колата насмалко да удари едричкият, карайки го да скочи назад към тротоара. Изтичах на пътя – тази кола трябваше да спре или щеше да й се наложи да ме удари. Но сребристата кола внезапно зави, заковавайки се на място, като пътническата врата се отвори само на няколко крачки от мен.
- Влизай вътре – заповяда ми яростен глас.
Беше удивително как смразяващият страх моментално изчезна, удивително как внезапно ме заля чувство на сигурност – още преди да съм се махнала от улицата – веднага щом чух гласът му. Скочих в колата, затваряйки рязко вратата след мен.
Беше тъмно в колата, никаква светлинка не се бе включила при отварянето на вратата, и едва виждах лицето му от блясъка на таблото. Гумите изкърцаха, когато той се завъртя към север, като вдигна скорост прекалено бързо и сви към изумените мъже на улицата.Видях за момент как скачат настрани към тротоара, когато минахме покрай тях и отпрашихме към пристанището.
- Сложи си колана – заповяда ми той и осъзнах, че стисках седалката с двете си ръце. Бързо се подчиних – щракането при съединяването на колана бе силно в тъмнината. Той зави рязко наляво, като препускаше напред и профуча покрай няколко знака стоп без да спира.
Но аз се чувствах в пълна безопасност, и поне за момент, напълно безгрижна накъде отиваме. Гледах лицето му с дълбоко облекчение – облекчение, което отиваше отвъд внезапното ми спасяване. Разглеждах идеалните му черти на ограничената светлина, чакайки дишането ми да стане отново нормално, докато внезапно ме осени, че изражението му бе убийствено разярено.

- Добре ли си? – попитах, изненадана колко дрезгав прозвуча гласът ми.
- Не – каза той рязко, но тонът му бе отпаднал.
Стоях мълчаливо, наблюдавайки лицето му, докато пронизващите му очи гледаха право напред, докато колата внезапно не спря. Огледах се наоколо, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо друго освен смътната форма на тъмни дървета, изпълвайки краищата на пътя. Не бяхме в града вече.
- Бела? – попита той, гласът му стегнат, контролиран.
- Да? – Моят глас все още бе неравен. Опитах се да го прочистя тихо гърлото си.
- Ти добре ли си? – Той все още не ме бе погледнал, но яроста беше ясна върху лицето му.
- Да – изгряках меко.
- Разсей ме, моля те – заповяда той.
- Извинявай, какво?
Той издиша рязко.
- Просто започни да говориш за нещо несъществено, докато се успокоя – поясни той, като затвори очи и хвана основата на носа си с палец и показалец.
- Ъъм. – Разбутах мозъка си за нещо тривиално. – Утре преди училище ще прегазя Тайлър Кроули?
Той все още стискаше очи, но краищата на устата му потрепнаха.
- Защо?
- Разправя на всички, че ще ме води на бала – или е луд или се опитва да се реваншира, задето почти не ме уби... е, спомняш си, и си мисли, че балът е някакси правилният начин. Та си мислех, че ако застраша живота му ще сме квит и той няма да се опитва да прави повече компенсации. Не се нуждая от врагове и може би Лорън ще престане да се държи така, ако той ме остави намира. Макар че вероятно ще се наложи да му заплатя колата. Ако няма возило, няма да може да заведе никой на бала... – продължих да бъбря.
- Чух за това. – Звучеше малко по-спокоен.
- Така ли? – попитах невярващо, като предишното ми раздразнение се върна. – Ако е парализиран от врата надолу, пак няма да може да отиде на бала – измърморих аз, усъвършенствайки плана си.
Едуард въздъхна и най-накрая отвори очи.
- По-добре?
- Не точно.
Изчаках, но не каза нищо повече. Той облегна глава на седалката, загледан в тавана на колата. Лицето му бе сурово.
- Какво има? – Гласът ми излезе като шепот.
- Понякога имам проблеми с темперамента ми, Бела. – Той също шепнеше, и докато гледаше през прозореца, очите му се превърнаха в цепки. – Но не би помогнало, ако обърна и издиря онези... – Той не завърши изречението си, като гледаше настрани и отново се бореше да укроти гнева си. – Или поне – продължи той, - това се опитвам да се убедя.
- Оу. – Това звучеше неадекватно, но не можех да се сетя за по-добър отговор.
Отново седяхме в мълчание. Погледнах към часовника на таблото. Минаваше шест и половина.
- Джесика и Анджела ще се разтревожат – измърморих аз. – Трябваше да се срещнем.
Той запали двигателя без да продума, като зави гладко и отпраши скоростно към града. За нула време бяхме под уличните лампи, все още движейки се прекалено бързо, като подминавахме с лекота колите, които бавно се движеха по улицата. Той паркира паралелно срещу спирачката в място, което бих сметнала за прекалено малко за волвото, но той се вмъкна без усилие от първият път. Погледнах през прозореца към светлините на Ла Бела Италия, като Джес и Анджела тъкмо си тръгваха, минавайки разтревожено покрай нас.
- Как знаеше къде...? – започнах, но само поклатих глава. Чух вратата да се отваря и се обърнах да видя как слиза.
- Къде отиваш? – попитах аз.
- Водя те на вечеря. – Той се усмихна леко, но очите му все още бяха строги. Той излезе от колата и затръшна вратата. Заиграх се с колана си, и побързах също да изляза от колата. Той ме чакаше на тротоара.
Проговори пръв преди аз да съм казала нещо.
- Отиди и спри Джесика и Анджела преди да ми се наложи да издиря и тях. Не мисля, че бих се удържал, ако попадна отново на другите ти приятели.
Потреперах от заплахата в гласът му.
- Джес! Анджела! – извиках след тях, като им махнах когато се обърнаха. Избързаха обратно към мен, ясното облекчение изписано на лицата им едновременно се смени на изненада, когато видяха до кого стоях. Поколебаха се на няколко крачки от нас.
- Къде беше? – попита подозрително Джесика.
- Изгубих се – признах глупаво. – И се натъкнах на Едуард. – Посочих към него.
- Нещо против да се присъединя към вас? – попита той с копринен, неустоим глас. Можех да видя от смаяните им физиономии, че досега не бе изпробвал способностите си върху тях.
- Ъъъ... разбира се – задъха се Джесика.
- Ъ, всъщност, Бела, ние вече хапнахме, докато те чакахме... съжалявам – призна Анджела.
- Няма проблеми – не съм гладна. – Свих рамене.
- Мисля, че трябва да хапнеш нещо. – Гласът на Едуард беше нисък, но пълен с авторитет. Той погледна към Джесика и каза малко по-силно – Имате ли нещо против аз да закарам Бела вкъщи? Така няма да ви се налага да я чакате, докато се нахрани.
- Ъ, да, няма проблеми, предполагам... – Тя прехапа уста, като се опитваше да проумее от изражението ми дали наистина исках това. Смигнах й. Не желаех нищо повече от това да бъда сама с вечният ми спасител. Имаше толкова много въпроси, с които не можех да го бомбардирам, докато не останехме само двамата.
- Добре. – Анджела бе по-бърза от Джесика. – Ще се видим утре, Бела... Едуард. – Тя сграбчи ръката на Джесика и я задърпа към колата, която както можех да видя бе паркирана наблизо на главната улица. Докато се качваха, Джес се обърна и ми помаха, лицето й изгарящо от любопитство. Махнах й обратно, като изчаках да се отдалечат преди да се обърна към него.

- Сериозно, не съм гладна – настоях аз, като погледнах нагоре да разгледам лицето му. Изражението му бе непроницаемо.
- Забавлявай ме.
Той отиде до вратата на ресторанта и я задържа отворена с упорито изражение. Очевидно това не подлежеше на повече обсъждания. Минах покрай него в ресторанта със смирена въздишка.
Ресторантът не бе претъпкан – беше спокойният сезон на Порт Анджелис. Съдържателката беше жена, и можех да разбера погледа й, когато огледа Едуард. Тя гопосрещна малко по-топло от нужното. Бях изненадана, че това така ме подразни. Тя беше с десетина сантиметра по-висока от мен и неестествено руса.
- Маса за двама? – Гласът му беше съблазнителен, без значение дали е целял това или не. Видях как очите й ни огледаха бързо, доволна от моята очевидна посредственост и от внимателното разстояние, което Едуард поддържаше между нас. Тя ни поведе към маса, достатъчно голяма за четирима, в центъра на най-претъпканата част на ресторанта.
Тъкмо щях да седна, когато Едуард поклати глава към мен.
- Може би нещо по-усамотено? – настоя тихо той пред съдържателката. Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че ловко й подаде бакшиш. Досега не бях виждала някой да отказва маса, освен по старите филми.
- Разбира се – тя звучеше толкова изненадана, колкото бях и аз. Обърна се и ни поведе към отделение с малък кръг от будки – всичките празни. – Това как е?
- Перфектно. – Той я дари с блестяща усмивка, ослепявайки я моментално.
- Ъъм – тя поклати глава, мигайки, - сервитьорката ви ще дойде след малко.
Тя се отдалечи залитайки.
- Наистина не трябва да правиш така с хората – казах му критично. – Не е честно спрямо тях.
- Какво да правя?
- Да ги зашеметяваш така – сигурно вмомента хипервентилира в кухнята.
Той изглеждаше объркан.
- О, хайде де – казах аз, съмнявайки се. – Трябва да знаеш какъв ефект имаш върху хората.
Той наклони главата си на една страна, очите му бяха любопитни.
- Аз зашеметявам хората?
- Не си ли забелязал? Да не мислиш, че на всички им се разминава толкова лесно?
Той игнорира въпроса ми.
- А теб зашеметявам ли те?
- Често – признах аз.
И тогава сервитьорката ни пристигна, лицето й пълно с очакване. Съдържателката определено им бе сервирала всичко и новото момиче не изглеждаше разочаровано. Тя прибра кичур къса черна коса зад ухото си и се усмихна с ненужна топлота.
- Здравейте. Аз съм Амбър и ще Ви обслужвам тази вечер. Какво да Ви донеса за пиене? – Не пропуснах това, че говореше само на него.
Той погледна към мен.
- За мен една кола. – Прозвуча като въпрос.
- Две коли – каза той.
- Веднага ще се върна с поръчката Ви – увери го тя с още една ненужна усмивка. Но той не я видя. Той гледаше мен.
- Какво? – попитах, когато тя си тръгна.
Очите му останаха фиксирани върху лицето ми.
- Как се чувстваш?
- Добре съм – отговорих аз, изненадана от напрежението му.
- Не се чувстваш замаяна, не ти се гади, не ти е студено...?
- А трябва ли?
Той се изсмя тихо на обърканият ми тон.
- Ами, всъщност очаквам всеки момент да изпаднеш в шок. – Лицето му отново се изви в перфектната крива усмивка.
- Не мисля, че това ще се случи – казах след като започнах да дишам отново. – Много ме бива в потискането на неприятни неща.
- Все същото, ще се почувствам по-добре, когато имаш малко захар и храна в себе си.
Точно навреме, сервитьорката се появи с напитките ни и кошница с хлебни пръчици. Тя застана с гръб към мен, докато ги поставяше на масата.
- Готови ли Сте да поръчате? – попита тя Едуард.
- Бела? – попита той. Тя се извърна с нежелание към мен.
Избрах първото нещо, което видях в менюто.
- Ъм... аз ще взема равиолите с гъби.
- А за Вас? – Тя се обърна към него с усмивка.
- За мен нищо – каза той. Разбира се, че не.
- Кажете ми, ако промените мнението си. – Свенливата усмивка все още беше на мястото си, но той не я погледна и тя си тръгна незадоволена.
- Пий – заповяда ми той.
Пийнах от колата си покорно и внезапно започнах да правя все по-дълбоки глътки, изненадана от това колко жадна бях. Осъзнах, че бях пресушила всичкото нещо, когато той побутна чашата си към мен.
- Благодаря – промърморих аз, все още жадна. Студенината на ледената кола се разпространи в дробовете ми и аз потреперах.
- Студено ли ти е?
- От колата е – обясних аз, потрепервайки отново.
- Нямаш ли яке? – Гласът му бе неодобрителен.
- Да. – Погледнах на празното място до мен. – Оох – оставих го в колата на Джесика – сетих се аз.
Едуард свали якето си. Внезапно осъзнах, че никога не бях забелязвала какво носи – не само тази вечер, но изобщо. Изглежда просто не можех да откъсна поглед от лицето му. Накарах се да погледна сега, концентрирайки се. Той бе свалил светлобежовото си кожено яке – отдолу носеше поло в слонова кост, което прилепваше по тялото му перфектно, подчертавайки колко мускулест беше гръдният му кош.
Той ми подаде якето, прекъсвайки нежният ми поглед.
- Благодаря – казах отново, пъхайки ръце в якето му. Беше студено – по начина по който моето яке беше, когато го вземах сутрин от закачалката на проветривият коридор. Потреперих отново. Миришеше божествено. Вдишах, като се опитвах да разпозная възхитителният мирис. Не миришеше на одеколон. Ръкавите бяха прекалено дълги – вдигнах ги нагоре, за да освободя ръцете си.
- Синият цвят изглежда прекрасно с кожата ти – каза той, докато ме наблюдаваше. Бях изненадана – погледнах надолу изчервена, разбира се.
Той бутна кошницата с хляб към мен.
- Наистина, няма да изпадна в шок – възразих аз.
- Би трябвало – всеки нормален човек би направил така. А ти дори не изглеждаш потресена. – Той изглеждаше неспокоен. Той се вгледа в очите ми и видях колко светли бяха, по-светли отколкото някога ги бях виждала – златен карамел.
- Чувствам се в безопасност с теб – признах аз, омагьосана да му кажа истината отново.
Това го разсърди – алабастърното му чело се сбръчка. Той поклати глава, мръщейки се.
- Това е по-сложно, отколкото бях планирал – промърмори си той.
Взех една франзела и започнах да я гриза в единият край, оглеждайки изражението му. Чудех се кога ли ще е подходящо да започна с въпросите.
- Обикновено си в много по-добро настроение, когато очите ти са светли – изкоментирах аз, като се опитвах да го разсея от каквото и да го караше да се мръщи.
- Какво? – погледна ме той зашеметен.
- Винаги си раздразнителен, когато очите ти са черни – очаквам го тогава – продължих аз. – Имам теория за това.
Очите му се присвиха.
- Още теории?
- Мм-хм. – Дъвчех малка хапка хляб, като се опитвах да изглеждам безразлична.
- Надявам се, че ще си по-оригинална този път... или плагиатстваш от комикси? – Бледата му усмивка бе присмехулна, но очите му още бяха непроницаеми.
- Ами, не, не го взех от комикс, но и не го измислих сама – признах аз.
- И? – притисна той.
Но тогава сервитьорката ни наобиколи с моята порция храна. Усетих, че несъзнателно сме се наклонили един към друг през масата, защото и двамата се изправихме, когато тя пристигна. Тя сложи чинията пред мен – изглеждаше доста вкусно – и се обърна бързо към Едуард.
- Променихте ли мнението си? – попита тя. – Мога ли да Ви донеса нещо? – Може би си въобразявах двусмислицата на думите й.
- Не, благодаря, но още една кола би било добре. – Той посочи с дългата си бяла ръка към празните чаши пред мен.
- Разбира се. – Тя взе чашите и се отдалечи.
- Та казваше? – попита той.
- Ще ти кажа в колата. Ако... – замълчах.
- Има условия? – Той повдигна една вежда, гласът му бе зловещ.
- Имам няколко въпроса, разбира се.
- Разбира се.
Сервитьорката се върна с още две коли. Този път ги остави без да каже нещо и си тръгна отново.
Отпих малко.
- Е, давай – притисна той, гласът му все още суров.

Започнах с най-маловажното. Или поне така си помислих.
- Защо беше в Порт Анджелис?
Той погледна надолу, сключвайки ръце бавно върху масата. Очите му погледнаха бързо към мен изпод миглите, със сянка от усмивка върху лицето му.
- Следващият.
- Но този е най-лесният –възразих аз.
- Следващият – повтори той.
Погледнах надолу, ядосана. Развих приборите от салфетката, взех вилицата и внимателно набучих едно равиоли. Сложих го бавно в устата си, все още гледайки надолу, докато дъвчех и размишлявах. Гъбите бяха вкусни. Преглътнах и отпих още една глътка от колата преди да вдигна поглед.
- Добре тогава. – Изгледах го гневно и продължих бавно. – Да кажем, хипотетично разбира се, че... някой... знае за какво си мислят хората, да чете мисли, нали знаеш – с някои изключения.
- Само едно изключение – поправи ме той, - хипотетично.
- Добре, само едно изключение. – Бях развълнувана, че играе по правилата ми, но се опитах да изглеждам безгрижна. – Как работи това? Има ли ограничения? Как може... така че някой... да открие някой друг в най-точното време? Той откъде ще днае, че тя е в беда? – Чудех се дали заобиколните ми въпроси дори имаха някакъв смисъл.
- Хипотетично? – попита той.
- Разбира се.
- Е, ако... този някой...
- Да го наречем „Джо” – предложих аз.
Той се усмихна иронично.
- Джо, тогава. Ако Джо е внимавал, времето нямаше да е чак толкова точно. – Той поклати глава, извъртайки очи нагоре. – Само ти можеш да си навлечеш неприятности в толкова малък град. Щеше да опустошиш статистиката им за нивото на престъпността за цяло деситилетие.
- Говорихме за хипотетични случаи – напомних му ледено.
Той се засмя, очите му топли.
- Да, така е – съгласи се той. – Да те наречем ли „Джейн”?
- Откъде знаеше? – попитах, без да мога да обуздая напрежението ми. Усетих, че съм се навела към него отново.
Той изглежда се колебаеше, разкъсван от някаква вътрешна дилема. Очите му бяха приковали моите, и предположих че правеше решението си точно сега дали просто да ми каже истината или не.
- Можеш да ми вярваш, нали знаеш – промърморих аз. Без да мисля се пресегнах напред, за да докосна сключените му ръце, но той ги отдръпна назад на секундата, и издърпах ръката си назад.
- Не знам дали имам някакъв избор вече. – Гласът му беше почти шепот. – Грешах – ти си много по-наблюдателна, отколкото си мислех.
- Мислех, че винаги си прав.
- Преди бях. – Той отново поклати глава. – Грешах и за още едно нещо свързано с теб. Ти не си магнит за инциденти – това не е достатъчно обширно определение. Ти си магнит за бедствия. Ако има нещо опасно в радиус от 10 километра, то неизменно ще те намери.
- И ти се слагаш в тази категория? – предположих аз.
Лицето му стана студено, безизразно.
- Определено.
Протегнах ръка през масата отново – без да му обръщам внимание, когато той се дръпна отново назад – за да докосна ръката му срамежливо с пръстите си. Кожата му бе студена и твърда, като камък.
- Благодаря ти. – Гласът ми бе изпъстрен с пламенна признателност. – Това ти е за втори път.
Лицето му омекна.
- Да не пробваме трети, съгласна?
Намръщих се, но кимнах. Той отмести ръката си изпод моята, поставяйки и двете под масата. Но се наведе към мен.
- Последвах те до Порт Анджелис – призна той, говорейки бързо. – Никога преди това не съм се опитвал да поддържам конкретен човек жив, и се оказа много по-проблемно, отколкото предполагах. Но това вероятно е така, защото става въпрос за теб. Обикновените хора, сякаш оцеляват през деня без толкова много катастрофи. – Той замълча. Зачудих се дали трябва да се притесня, че ме следял – наместо това почувствах странен прилив на удоволствие. Той ме изгледа, може би се чудеше защо устните ми са се накъдрили в неволна усмивка.
- Не мислиш ли, че може би ми е било писано да не оживея след сблъсъка с колата, и че се месиш със съдбата? – спекулирах аз, разсейвайки се.
- Това не беше първият път – каза той, гласът му толкова слаб, че не се чуваше. Погледнах го удивена, но той гледаше надолу. – Било ти е писано първият път, когато се срещнахме.
Почувствах пристъп на страх от думите му, и внезапният спомен на враждебният му черен поглед през онзи пръв ден... но непреодолимото чувство на безопасност, което изпитвах в неговото присъствие го потисна. По времето, когато вдигна поглед, за да разчете очите ми, в тях нямаше и следа от страх.
- Спомняш ли си? – попита той, ангелското му лице печално.
- Да – казах спокойно.
- И въпреки това седиш тук. – Имаше следа от недоверие в гласът му – той повдигна една вежда.
- Да, седя тук... заради теб. – Замълчах. – Защото някакси ти знаеше как да ме откриеш днес...? – подсказах му аз.
Той стисна устни, като ме гледаше през присвитите си очи, отново решаващ нещо. Очите му се стрелнаха към пълната ми чиния и обратно към мен.
- Ти яж, аз ще говоря – спазари се той.
Бързо боднах още едно равиоли и го сложих в устата си.
- По-трудно е отколкото би трябвало – да те следя. Обикновено мога да открия някой много лесно, веднъж щом съм чул умът им. – Той ме погледна разтревожено и аз осъзнах, че бях цамръзнала на място. Накарах се да преглътна, след което набодох още едно равиоли и го подхвърлих вътре.
- Подслушвах Джесика, но не внимателно – както казах, само ти можеш да си намериш бедата в Порт Анджелис – и отначало не забелязах, че си отпрашила сама. После, когато осъзнах, че ти не си повече с тях, тръгнах да търся книжарницата, която видях в главата й. Можех да видя, че не си влязла вътре и че си се отправила на юг... и знаех, че скоро ще трябва да завиеш. Така че просто те чаках, ровейки се из главите на случайни хора на улицата – за да видя дали някой не те е забелязал, така че да знам къде си. Нямах причина да се тревожа... и все пак бях странно обезпокоен... – Той се изгуби в мисли, като гледаше право през мен, виждайки неща, които не можех да си представя. – Започнах да обикалям все още... ослушващ се. Слънцето залязваше и вече мислех да тръгна да те търся пеша. И тогава... – Той спря, стискайки зъби във внезапна ярост. Той направи усилие, за да се успокои.
- Тогава какво? – прошепнах. Той продължаваше да гледа някъде над главата ми.
- Чух ги какво си мислят – изръмжа той, горната му уста се повдигна съвсем малко над зъбите му. – Видях лицето ти в главата му. – Той внезапно се наведе напред, лакътят му се оказа на масата, ръката му покриваше очите му. Движението бе толкова бързо, че ме слиса. – Беше много... трудно – не можеш да си представиш колко трудно – за мен просто да те отнеса и да ги оставя... живи. – Гласът му бе заглушен от ръката му. – Можех да те оставя да тръгнеш с Джесика и Анджела, но се страхувах, че ако ме оставиш сам, ще се върна да ги търся – призна той, шепнейки.
Стоях тихо, смаяна, мислите ми несвързани. Ръцете ми се бяха свили в скута ми и се бях опряла слабо на облегалката. Лицето му все още бе в ръката му, и стоеше толкова мирно, че приличаше на издълбан от камък.
Когато най-накрая вдигна поглед, очите му търсещи моите, пълни със собствените си въпроси.
- Готова ли си да те заведа у вас? – попита той.
- Готова съм да си тръгна – поправих, крайно благодарна, че ни предстоеше час път заедно до вкъщи. Не бях готова да се сбогувам с него.
Сервитьорката се появи, сякаш бе повикана. Или наблюдаваше.
- Да Ви помогна с нещо? – попита тя Едуард.
- Готови сме за сметката, благодаря ви. – Гласът му беше тих, по-дрезгав, все още отразяващ нишката на разговора ни. Това изглежда я обърка. Той погледна нагоре, очакващ.
- Д-да – заекна тя. – Заповядайте. – Тя извади малка черна кожена папка от предният джоб на черната си престилка и му я подаде.
В ръката му вече имаше банкнота. Той я пъхна в папката и й я подаде веднага.
- Без ресто. – Той се усмихна. След това стана, а аз се изправих несръчно на краката си.
Тя му се усмихна привлекателно отново.
- Приятна вечер Ви желая.
Той не извърна поглед от мен, когато й благодари. Потиснах усмивката си.
Той ме изпроводи съвсем близо до мен до вратата, все ощ евнимателен да не ме докосва. Спомних си какво бе казала Джесика за връзката си с Майк, как почти са стигнали до етапа на първата целувка. Въздъхнах. Едуард изглежда ме чу, и ме погледна любопитно. Зазяпах се в асфалта, благодарна, че той очевидно не знаеше за какво си мисля.
Той отвори вратата на колата, задържайки я за мен, докато се кача, и я затвори внимателно след мен. Наблюдавах го как заобикаля колата отпред, отново удивена колко е грациозен. Вероятно трябваше да съм му свикнала вече, но не бях. Имах чувството, че Едуард не е типът човек, с когото можеш да свикнеш.
Веднъж влязъл в колата, той запали двигателя и включи парното. Беше станало много студено и предположих, че доброто време беше към края си. Въпреки това ми беше топло в якето му, като вдишвах от аромата му, когато той не гледаше.
Едуард измъкна колата от паркинга без дори да гледа, и я насочи към магистралата.
- Сега – каза той многозначително, - е твой ред.

» Превод на книгата й "The host"
» Кой герой ви е най-интересен в "Здрач"
» Здрач
» "Здрач" или "Новолуние"?
» Кукли на Здрач